Транспортни работници – гражданите на Европейски съюз, които пътуват най-често или са командировани в друга страна-членка. През 2017 г. около 17 милиона европейски граждани са пребивавали в държава членка, която е различна от държавата, на която са граждани, като от тях 12,4 милиона са били в трудоспособна възраст (от 20 до 64 години)1. Основните държави, приемащи преместващи се граждани са Германия, Обединеното кралство, Италия, Франция и Испания, а държавите, от които произхождат тези лица са основно Полша, Португалия, Румъния, Италия и България. За съжаление е установено, че голяма част от тези лица се наемат в сектори, в които се изисква ниска квалификация на работниците2 . Поради това е особено важно за българските граждани, които желаят да се установят в друга държава членка да са запознати с основните им трудови права и общите разпоредби на законодателството в Европейския съюз. Това ще позволи те да търсят и защитават основните си социални правата като граждани на ЕС и ще намали възможностите за злоупотреби и използване на техния труд в нарушение на стандартите. В тази връзка ние от Viasat Technology ще публикуваме поредица от статии на тема Трудова Мобилност в ЕС, като се фокусираме върху транспортните работници. Първата част от поредицата четете тук:
Законодателна рамка на Директива трудова мобилност в ЕС – приложими правила
на ЕС и развитие във времето
(част 1-ва)
Принципът на свободно движение на транспортни работници и други граждани е залегнал в член 45 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС). Това е едно от основните права на гражданите на Европейския съюз, върху което се изгражда идеята за единен пазар между държавите членки на съюза. Значението на концепцията на свободното движение на хора търпи значителни промени след нейното първоначално въвеждане. Първите разпоредби по този въпрос, в Договора за създаването на Европейската икономическа общност от 1957 r., се отнасят само до свободното движение на работници и до свободата на установяване и в този смисъл — до лица, които са трудово заети или доставчици на услуги.
През 1993 г. с Договорът от Маастрихт се препотвърди и доразви правната уредба, свързана със свободното движение на хора, като се въведе европейско гражданство като понятие (чл. 20), върху което се надгради принципното право на всички граждани на ЕС и членове на техните семейства да се движат и пребивават свободно в рамките на ЕС (чл. 21). Гражданството на ЕС представлява основата на правото на лицата да се придвижват и да пребивават свободно в рамките на територията на държавите членки. Договорът от Лисабон потвърди това право, което е включено и в общите разпоредби относно пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Тези основни принципи са тясно свързани и със забраната за дискриминация, основан на гражданството, закрепен в член 18 от ДФЕС и в член 21, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз.
Правото на свободното движение на хора се прилага и за държавите – страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство (ЕИП), в резултат на Споразумението му, както и за Конфедерация Швейцария, на основание Споразумението за свободно движение на хора между ЕС и Конфедерация Швейцария.
Важно за установяване на единен и абсолютно свободен пазар на труда в рамките на Европейския съюз, ЕИП и Конфедерация Швейцария е създаването на т. нар. шенгенска зона. Тя е създадена чрез сключването на двете Шенгенски споразумения —Споразумението от Шенген от 14 юни 1985г. и Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген, подписана на 19 юни 1990 r., която влезе в сила на 26 март 1995 г. Първоначално Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (подписана само от Белгия, Франция, Германия, Люксембург и Нидерландия) се основава на междуправителственото сътрудничество в областта на правосъдието и вътрешните работи. Протокол към Договора от Амстердам предвижда пренос на постиженията на правото от Шенген в Договорите на ЕС.
Понастоящем има 26 държави с пълноправно членство в Шенгенското пространство: 22 държави — членки на ЕС, както и Норвегия, Исландия, Швейцария и Лихтенщайн (които имат статут на асоциирани държави). Ирландия и Обединеното кралство не са страни по Конвенцията, но имат възможност „да се включат“ към избрани части от Шенгенското правен корпус; Дания, въпреки че е част от Шенгенското пространство, разполага с възможност да не участва по отношение на нови мерки в областта на правосъдието и вътрешните работи, включително относно Шенгенското пространство, въпреки че е обвързана с определени мерки в рамките на общата визова политика. България, Румъния и Кипър предстои да се включат, въпреки че е налице забавяне поради различни причини. Хърватия започна процедурата на кандидатстване за присъединяване към Шенгенското пространство на 1 юли 2015 г. Присъединяването на България към шенгенското пространство е изключително важно, за да се гарантира възможността на гражданите й да се възползват в пълна степен от правата си на граждани на ЕС, свързани с свободното движение на хора.